Свободен дух

Пристрастието не винаги е най-точната и оправдана мярка, но когато зад него стои необяснимият талант на странен и дързък творец - пристрастието вече е път, който може да ни изведе до истини, недостъпни за хладния анализ. С това не защитавам пристрастието си към Цани Цанев, по-скоро го обяснявам.

Навремето винаги около него витаеха някакви скандални истории. Невъздържан, непосредствен и прям, Цани не беше от най-удобните артисти за партийното и държавно ръководство на Перник. От друга страна, в общите ни изложби ни изненадваше с изтънчени и нежни акварели, като дошли от някакъв друг свят на красота и хармония. Но истинската ми изненада беше миналата година, когато на изложбата му в Перник видях работи, които далеч надхвърляха познатата ми представа за Цани като живописец! Върху постаменти, без рамки и паспарту, бяха разхвърляни странни рисунки и експресивни миниатюрни акварели, повечето като бележки на случайно попаднали листчета... Имах усещането, че виждам неща от "кухнята" на художник от голяма класа, който е живял и работил необременен от съображения и опасните изкушения да се хареса! Без претенции, красиво и обаятелно, експресивно и необяснимо изкусто - като знаци от някакъв друг свят, в който цветът, рисунката и формата живеят в едно пространство на свобода!

Непретенциозни рисунки на голи тела, пътни бележки, летящи ангели и разпятия, някакви неопределени цветни видения, заедно с акварелите , джаз и музика , със серията акварели от Унгария - всичко, поне за мен, беше едно преоткриване на един наш к олега, когото мислехме, че познаваме а всъщност само сме се докоснали до  повърхността на творческия му живот. Живял извън светлината на прожекторите, често скандализирал политическия и еснафски пуританизъм, художник, който не се вписваше нито в авангардните претенции, нито в универсалното класическо разбиране за изкуството и творческо поведение! Живописец от чиста проба, експресивен и спонтанен, който владее по някакъв свой вътрешен усет възможностите на цвета така, както звукът изгражда неуловимото музикално пространство извън предметния свят и въпреки него!

Пристрастието ми към Цани Цанев има и едно друго - чисто гражданско измерение! Има една малко позната снимка при погребението на Ал. Жендов, която носи много истини за времето от повечето антитоталитарни изследвания - истина, която е много повече от думите! Съкрушени, смълчани и тъжни колеги и приятели на Жендов са коленичили пред прясно изкопания гроб. Страхът е сковал последната почит и никой не смее да каже последните прощални думи. А там са хора, които са минали през суровите житейски и политически изпитания!? Страхът и партийната дисциплина са вкаменили душите и сърцата?! Не знам защо дълго се премълчаваше, а и сега малцина знаят, че един младеж се изправя върху купчината пръст пред гроба и с няколко дръзки думи отдава последна почит на покойника. Този младеж, доста късно разбрах, е Цани Цанев. Какво е било в душата му, той си знае, но това и до сега е мярка за изкуството на този артист, който живее в творческото пространство на свободата.

Всъщност, това е Цани! Свободен дух!

Благодаря на галерия Астри, че откри и за себе си, и за всички, които обичат свободата - Цани Цанев.

1 март 2013                                                       Светлин Русев

Ето какво пише Д-р Кирил Кръстев в началото на 80-те години по повод изложбата на Цани Цанев в Унгарския КИЦ за изложбата му „ Импресии от  Унгария” :

„ Живописецът Цани Цанев е между първите съвременни български художници, наричани „поколението от 60-те години”, който показва склонност към експресионизъм- към странен рисунък, колорит и символни образи, разкриващи сложни душевни състояния.

….в своите превъзходно изработени мъгливи и здрачни пейзажи възсъздава не само географската характерност и  атмосфера на мистериозната унгарска земя и на унгарската трагично- величава душевност. Рапсодично звучат самите наситени и дрезгави цветни гами, в които художникът сътворява пейзажите си- широки разливи от охравокафява, сепия, мургавочервено, виолет. Той си служи със смесена акварелна и темперна техника за да изрази не само обективните си усещания, но и душевния си заряд. Художникът изобщо схваща пейзажа като превод и израз на човешката душевност, на личната му творческа душевност и състояния. Почти безфигуралните му пейзажи стават направо експресия на психичната дейност.”

Перник.

На Иванов ден пътуваме натам с Майя. Целта е моята първа среща с художника Цани Цанев. Надявам се да бъда допусната до ателието, в което той работи повече от 30 години. Вълнувам се; легендите около Цани  не ми гарантират достъп, а това което съм виждала от акварелите и колажите му ме кара да искам да го познавам, да видя всичко, което е рисувал през своите 87 години.

Прекрачвам прага на ателието и попадам в друг свят. Тук всичко и всички сияят- лицата на Цани, на приятеля ни Боян, на Проф. Емил Попов. В този момент, всеки от нас има лични причини да се вълнува от тази среща.

От прозореца на ателието на Цани и Перник сияе; напомня на гравюра на Лацкович от зимен празник. Насреща е импозантната сграда на Двореца на културата; в далечината се вижда и часовниковата кула на Минната дирекция. Снегът е скрил разрухата и усещането е за устойчивост, култура, мисъл за човека, за бъдеще.

В папките с акварели, които разгръщаме, понятието „време” не съществува. Може би и в живота на Цани то не е било от съществено значение. Случването, идеята за нещата са били важните. Нито една рисунка не е датирана, липсват следите на времето и в колорита или ритъма на линията. Отделните цикли могат да се датират единствено спрямо годините на пътуванията му- Унгария, пак Унгария, Румъния, Мозамбик… Дори в пейзажите си е рисувал състояния на духа; рисувал е чувствата и страстта си, улавял е онези мигове на пълна отдаденост, които раждат произведение на изкуството. Картините му са като капани за мигове красота.

Споменах отдаденост и ми се струва, че това е думата, изразяваща смисъла на живота му.

Цани Цанев е роден на 3 ноември 1926 година във Велико Търново. Още тогава, на 12 години е залепвал рисунките си на прозорците на къщата с лице към улицата, за да им се любуват минувачите.  На двадесет години идва в София като студент в Художествената академия. Неговите учители там са Дечко Узунов, Илия Петров, Никола Ганушев, Борис Митов, Панайот Панайотов, Кирил Цонев.

От 1947 Цани се установява в Перник и както времето го показва, това е завинаги. През 1958 година е сред основателите на Художествена галерия на Перник. Изключителен е приносът му към музейната колекция на галерията с картини на именити художници. Някъде около 1960 година е и водения от него първи и единствен кръжок по живопис за децата на Перник. Ентусиазмът и отдадеността му вероятно са го превръщали в едно от тези деца, грабнали бои и картони, забравили за останалия свят и прозата му, и по цели дни скитащи из околностите на Перник в търсене на сюжети за рисуване и находки.

Впрочем, находки, археологически, е имало. Но и те по списък  са били предадени за сбирката на пернишкия Дворец на културата. Събирал е децата около себе си, обучавал ги е на различни техники в живописта, организирал ги е за конкурси в България и извън страната, раздавал им е собствените си художнически материали  и им е давал храна за душите.

Ето и една драматична история за достойнството.

Научих я от разказите на съвременници и вестниците от онова време.

Годината е 1950 , времената на култа към личността на Вълко Червенков. Александър Жендов използва срещата си с него на едно тържество и разговаря за дълбоките си тревоги по задълбочаващата се криза в изкуството и културата. Всъщност, разговорът е скандал. Три месеца по-късно Жендов излага вижданията си в писмо до Червенков, което пък става причина той да бъде обявен за „народен враг, агент на чуждото разузнаване, Трайчо Костов на културния фронт”. Изкуството на Жендов е окачествено като упадъчно и буржоазно, изкуство на империализма. Художниците се разделят на „Жендовци” и „Антижендовци”. От първите се осмеляват да бъдат малцина.

Фактически, до смъртта си, по-малко от три години след събитията, Жендов остава сам. Има забрана за полагането на цветя и речи на гроба му. Единствено Борис Ангелушев се осмелява да носи цветя. В своя статия за списание „Изкуство” в първите години след Демокрацията, Любен Зидаров нарича погребението „срамно зрелище, по-тъжно и от самата смърт”. И тогава, в конфузната тишина на сбралото се множество, върху прясно засипания гроб се изкачва младеж, студент от Академията и прозвучава гласът му: „Другари, трябва да се срамуваме, че погребваме Александър Жендов като куче. Нека тук обещаем, че като него ще се борим за правда!” и изчезва в гробищния парк. 

Тук свършва моят разказ за Цани, който се надявам някога да продължа. Оставям място за изкуствоведи и критици да отделят внимание и професионализъм към творчеството и живота на Цани. И ако ви озадачава, че го наричам само Цани, то не е поради фамилиарничене, а поради особеното усещане за единственост и уникалност на личността, излъчването  и творчеството на достойната личност.

В настоящата изложба имаме възможността да видим акварели от предизвикалия още на времето вниманието на критиката и ценителите цикъл от Унгария; акварели и акварелни техники върху хартия от Румъния, София, скици и рисунки от множеството емоционални и физически пътувания на Цани през времето, както и цикъла „Джаз” от 2001 година. Общо около 100 произведения и различни формати.

Изложбата стана факт благодарение на Майя, дъщеря на Цани, на приятеля ни Боян и скулпторът Проф. Емил Попов- ученик и близък приятел на Цани.

                                    Вихра Пешева

Тук може да разгледате част от акварелите от 70-те години и цикъл "Джаз"- 2001г. >>>

Публикация на DOBRINITE.COM >>>