Тази изложба не е поредния  живописен пътепис  на Мария Райчева.

Не е  опит за  доказване на уникалност и собствен почерк на художника.

Тя е  заредената до крайност  с цвят, чувства, енергия и характер цикъл от платна.

Тя е искреният, вълнуващ разказ  на Мария за една горда и изстрадала земя.

Куба.

Малекон- маслени бои на платно, 2016


Стара Хавана- 60/70 см  маслени бои на платно, 2016



Тринидад- маслени бои на платно, 2016

Случайно или не тази пролет в галерия Астри  гостуват три дами  с живописни тематични изложби: Мария Райчева, Живка Маринова и Нина Русева . В средата на сезона ще видим и Любен Генов.Това е поколението съвременни художници, навлизащо е зрелостта си. Те  са част от художниците, които се изградиха като автори в сянката на промените , въпреки срива в духовността на обществото ни. Големият им късмет (освен таланта им, разбира се) е, че можаха да се учат при Майсторите в изкуството ни и  наследиха от тях култура и отношение към  живописта. Имаха и късмета на изобилието от частни галерии, които да ги показват и представят.

По-долу ще Ви предложа част от текста на изкуствоведа Мариана Аврамова върху творчеството на дамския екип.  Пълният вариант, обхващащ  творчеството на Мария, Живка и Нина ще публикувам  по-късно.

                                                         Вихра Пешева

Мария Райчева, Живка Маринова и Нина Русева  са от едно поколение художници и имат едновременна и ясна насоченост в една жанрова посока.  И трите са  личности с ярко живописно чувство и усет към красивото, но  различни в специфичния си личен натюрел.

 До някаква степен тази вече оформена  група е лишена от съвременните концептуални и контекстуални лутания. Тя продължава и запазва формата на традиционно живописното послание с утвърдени художествени стойности и пластични средства. Изкуството им не е адресирано към тесен кръг от зрители,  не е в контекста на външното противоречие,  а е широко приемано,  което от своя страна им дава  преимуществото  да творят по- спокойно,   да кажат, това което искат, мислят и чувстват.  И не са от авторите, които се натрапват.  Всяка по своему има своето място, всяка има свой изграден стил с ярки отличителни белези.  

 Това са автори от едно поколение, от  една школа, възпитани и развили се във времевия и интелектуално – естетически  стил на един кръг при едни от най-силните педагози.  Школа активно определяща художествения живот в Българи, школа с добра подготовка и имидж. За някои критици това ще е придвижване по линията  на отъпкана пътека. С пълното съзнание, че човек е едно цяло, с това което е било преди, и с мисълта,  че понякога е трудно да запазиш собствения си облик пред авторитети, виждаме, че   авторките са се откъснали от тях. Те носят от уроците на своите преподаватели и се развиват в своя посока, говорят на разбираем естетически език,  с разпознаваеми естетически категории.   Всяка има своите самостойни акценти, усет , находка, динамика и темп на развитие.  Всяка от тях открива по нещо ново. В този смисъл са разнообразни и търсещи. Всяко едно определение за някоя тях би могло да важи със същата сила и за всяка  друга.  

Тяхното изкушение е пейзажът,  един сравнително свободен жанр, който  създава условия за импровизация и експеримент.   С него емоционалните регистри, които авторът може да сподели с платното са неизчерпаеми,  използването на художествения език и изразните средства също.   Пейзажът създава огромни възможности за познание, но и за себепознание и   себеизява.

 Да, творбите им  имат пейзажна основа, но това е само повод. Ясно е,  че тук не става дума само за пейзаж, той е само предизвикателството, което кара или служи за изразяване на чисто емоционални състояния. Посланието се постига индиректно, опосредствано. Жанрът е  само физическа среда, пространство  за протичащите  вътрешни процеси,  отражение на авторовите желания.

Може би в контекста на трите авторки Мария Райчева  изглежда мечтателна,  уравновесена,  точна и спонтанна. Бихме могли  да я разграничим като поетът в групата, който се опира на хармонията и ритъма и работи с изпитани във времето стойности на картинното пространство. Тя е  непосредствена във връзката си със зрителя и говори на различни художествени езици.  Жизнерадостното  настроение е изказано с вълнение.  Това, което я отличава е, че творбите й излъчват светлина и топлина.  В това творческо амплоа тя е най-конкретна от трите.  В картините й могат да бъдат разпознати местата, мотивите, които я провокират. Интересът й към изгледа  е съчетан както вече казахме с лични емоционални състояния.   Използва традиционни пейзажни фрагменти и композиционни схеми,  знакови места от творчеството на големите пейзажни майстори от края на 19 и началото на 20 в. Обекти - мотиви, които вече са получили своето универсално артистично  значение. И ние откриваме и преоткриваме тези пространства ... В творчеството на Мария те са точно определени центрове – Париж, Хавана, Малайзия. В личния й стил се впримчват  пластичните уроци на импресионизма,  постимпресионизма,  фовизма, експресионизма и техните нео-форми.  Но тя ни кара наново да ги обозрем.  В едни виждаме традиционни композиции на улиците,  но погледнати отгоре или в ослепителен  контраст. В други срещаме впечатление като при Моне, но без да предава усещането от възприятието, а своята лична  перцепция за конструиране на мотив и цвят.  Няма значение дали това е пейзаж от птичи поглед или възрожденски  двор ние,  зрителите сме водени  от един сладкодумен разказвач, в картините, на който има  богатство от кадри,   жива и раздвижена структура,  хармонично комбиниран на цвета и най-вече на светлина , ритъм  и порядък.  И естествено възприемането ни е положително.

Не може да говорим за пристрастеност към определени цветови съчетания, но  творбите й сякаш събират целия спектър на дъгата, искрящи червенеещи и топлеещи цветове. Цвят и композиция са в съчетание.   

Създава пряк усет за движение в картината и чрез комбинацията  на цвета с движението на мазките. Придава  допълнителна динамика в картината. Тук си противостоят   части с по-малко движение и части с повече.  Това също прибавя контраст и порядък. Движещата  се повърхност прибавя фактура.  Да, има прилика с Ван Гог, Кокошка, но това само примамва, изкушава нашия усет за познато, за да се съсредоточим в нейния нов модел на работа с мазката.  Живописното наслагване е концентрирано  в най-горния слой, мазката е интензивна в определени участъци.  Съществуват  места  с по-бързо движение,  по-набраздени и релефни спрямо други, което акцентира върху  участъците. И когато се вгледаме, обикновено това са детайли.  Те от своя страна са разработени като своеобразна палитра и движеща се пластична материя, която има някакво по женски интимно чувство към дребния детайл,  около който се завихря наслагване. В този водовъртеж  попадат    елементи от архитектурата: корнизи, балкони, бордюри, арки, сенници, прозорци, врати,  и техни  детайли, цветя,  саксии с цветя, водните отблясъци, растителност между сградите, електрически стълбове и др. Авторката  подминава главното и се концентрира върху принципно  трудно видими или невидими неща и чрез второстепенното подсилва  главното/ основното  внушение (изразено с движение).  Сравнени с  останалите основните  части са по-обобщени и  силуетни.  Сградите не я интересуват  те са част от цялото.  Това обратно приоритизиране създава усет за накъдреност, многост, движение, фактура, надребненост.  Катедралата наднича през ореол от цветя, а през венец от растителност изниква къщурка.  Почти всеки един мотив има такъв пъстър цветови акцент в предния  план. Може би точната дума за ефекта, който поражда е бъбрив с чисто  женска интимна чувствителност.  Моделът  е толерантен към подробностите и детайла, които се изтласкват на преден план.  В панорамните пейзажи  това се поема от сградите или дори селищата, които са обобщени във формата на цветна броеница или гирлянд, които едва ли не са част от  природен феномен или територия. Това понякога е допълнено от деформация в перспективните линии или разтягане като през широкоъгълен обектив, което прибавя ефект на преекспониране или съкращение.

                                        Мариана Аврамова *

*Текстът на Мариана Аврамова се публикува със съкращения. Пълния текст на изкуствоведа с поглед  към живописта на Живка Маринова и Нина Русева ще бъде публикуван в средата на март./ Галерия АСТРИ

ЦВЕТОВЕТЕ НА КУБА

Мария Райчева

За мен Куба беше мечта, която отглеждах повече от 15 години и едва сега се осмелих да осъществя.
Пътуването до там бе като пътуване в миналото -  нещо познато, отпреди 30 и повече години, вече преживяно, носталгично завръщане в детството от времето на социализма. Сякаш нищо изненадващо като първо впечатление - усещане за безвремие, познато спокойствие, улици почти без трафик, умилителни лади и москвичи; небързащи за никъде хора, деца, играещи с камъчета или поокъсани кукли; оскъден брой магазини с полупразни рафтове; необичайно чисто и някак странна липса на пластмаса и найлонови торбички.
Отвъд това Куба се откри  пред мен като истинско пиршество за очите и слуха, едно безкрайно  интересно и вдъхновяващо място. Куба, това е Хавана със странно широките си булеварди с достолепно движещи се по тях стари американски автомобили и съветски камиони; Куба е градчето Тринидад с изумителните цветове на сградите си, Куба е провинцията с малки крайпътни селца и придвижващи се с велосипеди или двуколки хора, децата в ученически униформи и пионерски връзки,  хората, чакащи на стоп  покрай почти пустите пътища. Плажовете на Карибско море и Варадеро с изумрудено-тюркоазените нюанси на водата и екзотиката на палмите, полюшвани от нестихващия вятър…
Карибски соц, това ми се хрумна, виждайки паркирана под палма светлосиня лада във Варадеро.
Куба.
Споменът за нея остава като образ и музика.
Музиката, която е навсякъде. По улиците, на всеки ъгъл и площадче цели банди или някой самотен музикант изпълняват песните на Буена Виста и Бени Море; музика звучи от сумрачните входове и етажите в страничните улички на Стара Хавана, от лъскавите ресторанти и по площадите до късна нощ. Увличаща, дълбока и многопластова, едновременно и тъжна, и разпалваща жаждата за живот.
Цветовете – ето това за мен бе най-запомнящото се и впечатляващо нещо в Куба! Колорит, форсиран допълнително от жаркото тропическо слънце  или заплашителните буреносни облаци; разноцветните дрехи на кубинците; боядисаните с изумително въображение  в розово, светлосиньо, тревнозелено и цикламено ретро автомобили,  фасадите на сградите с развятото разноцветно пране по балконите … Тук окото рядко може да види черно и бяло.
Тази изложба е резултат от часове обикаляне из улиците и площадите на Стара Хавана, из изискания й квартал Ведадо и цветното градче Тринидад. Километри, изминавани пеш, за да не пропусна някоя  интересна сграда или да се върна на едни и същи места, само за да ги видя в друга светлина, в друга част на деня. На всяка крачка виждах картини. Лабиринт от тесни улици с отдавна загубила блясъка си колониална архитектура; живописни, олющени фасади с причудливи детайли и орнаменти, очукани балкони с приседнали хора; открехнати врати, разкриващи гол и мизерен интериор, прозорци с елегантни решетки на приземните етажи; деца, играещи на земята; продавачи на пържени свински уши или разноцветни напитки в стъклени шишета, шумни и колоритни кубинци; импровизирани пазари-сергии с полуизгнили плодове и накацано от мухи прясно месо...
А крайбрежният булевард Малекон в Хавана? Една изложба може да се посвети само на него! С разбиващите се в кея океански вълни, обливащи рибари и минувачи, с обвитите във влажно сфумато сгради в далечината; с колоритните фасади, обрулени и ерозирали от  нестихващия солен вятър, полуизтърбушени и със зеещи като очи дупки по тях, с живописни тераси и капаци вместо стъкла за прозорци…Спирах и снимах отново и отново една и съща сграда, дебнейки да мине поредният автомобил в бонбонен цвят или някоя кубинка с горда осанка.
Толкова силно бе изострено възприятието ми, така жадно поглъщах с поглед всичко, което се изпречваше пред очите ми, не можех да се наситя на това, което ми предлагаше Куба. Пиршество на сетивата в постоянна творческа възбуда. В главата ми непрекъснато се въртеше една фраза от роман на Ивлин Уо – „…давех се в мед, останал без жило…“.

                                                                    ***
Месец-два по-късно, в мразовитото ателие и снежните преспи навън, докато се хвърлях върху платно след платно, в един момент осъзнах, че искам да извадя картина от почти всеки кадър. А те бяха няколкостотин.
Първоначалната ми идея беше в изложбата да покажа всичко от Куба -  живописната архитектура на Хавана и градовете Тринидад, Санкти Спириту и Сиенфуегос, природната красота на долината Винялес и провинцията, величието на океана и Карибско море и, разбира се, цял калейдоскоп от портрети на темпераментните и колоритни кубинци. Толкова причудливи образи, персонажи и ситуации от ежедневието на хората е запечатал моят фотоапарат, толкова портрети чакат своя ред да бъдат нарисувани.  В процеса на работа осъзнах, че няма да мога да обхвана всичко. Защото ми се искаше, подхващайки една сюжетна линия, за себе си да я разработя и изчерпя колкото може повече. Затова оставям отворена за мен темата Куба, за да довърша започнатия своеобразен  картинен пътепис.

                                                                      ***
Всяка изложба досега съм подготвяла с желание и творческа отдаденост. Но тази – мога да кажа с ръка на сърцето, ме увлече както никоя досега. Изпитвах огромно удоволствие, докато рисувах. Бях искрена пред себе си като творец и всичко, което  е върху платната, излезе от душата и сърцето ми; правех го както емоциите ми заповядваха. Надявам се такова усещане да остане и у зрителя. Иска ми се тази изложба да носи  удоволствие и да бъде наслада за окото.
Да бъде моят разказ в картини за Куба.

                                                                                    Мария Райчева, 8 март 2016 г.
                                                                                                           Галерия „Астри“