Неотдавна, при посещението ми в новото ателие на Живка, с удивление разбрах, че това място всъщност е било родният ѝ дом. Да, в София - днес вече недалече от центъра, мястото е закътано сред стари фабрики и скоростни градски магистрали. Излъчва обаче уюта на провинциален квартал. Светлината и ароматът са особени; като че ли още ехтят гласовете на децата и семействата, живели някога там.

Струва ми се, че няма как това място във-и-извън града, да не е породило поне част от любовта и възторга, с които Живка рисува градовете. Да не е развило способността ѝ да улавя не просто образи, а настроения и състояния. Няма значение дали това е София, дали е нейде из Франция, Германия, Италия или Гърция, натурата в нейните картини безпогрешно е сведена почти до знак и деликатно се оттегля, за да даде възможност на чувствата да излязат на преден план. Светлината в картините ѝ - основен носител на емоция и динамика, пастелният колорит, нанесен мощно със шпаклата, финият акцент изразяват мощ, устойчивост и категоричност на естетиката на художника. Има нещо импресионистично, но и дълбоко лично, съвременно усещане за пространство и композиция. Градът е не просто фон, а жив организъм със своите ритъм и емоции.

Градове на Живка са градове-убежища, градове-светлина, чистота и респект към човека и създаденото от него. Градове, с които се идентифицираме с доза носталгия и копнеж. Те са енциклопедия на човешките чувства и разпознаването ни в тях е естествено.

Изложбата „Вечният град“  не е туристическа разходка из Рим. Тя има много по-дълбок и обобщаващ характер и е още едно потвърждение на високата естетика и хуманистичните принципи на художника. В нея са включени няколко картини с маслени бои, формат 100/140 и серия от миниатюри 20/30 см., рисувани през изминалата година.

                                                  Вихра Пешева

Живка МАРИНОВА е родена през 1979 в София.

През 1997 завършва НУИИ „Акад. Илия Петров“, а през 2001 и 2003 съответно бакалавърска и магистърска степен на специалност „Живопис“ в НХА „Николай Павлович“ в класа на акад. Светлин Русев. От 2014 е асистент на проф. Ивайло Мирчев в НХА, през 2021 защитава докторска дисертация в НХА, а от 2023 е главен асистент по „Живопис“ и „Композиция“ и ръководител на знаковото Ателие №50 в катедра „Живопис“. Член е на СБХ, а от 2024 е член-кореспондент на БАН, отделение „Изкуства и изкуствознание“.

Има десетки самостоятелни, общи, групови и тематични изложби в София и страната, участия на национални форуми и пленери.

В галерия „АСТРИ“ излага ежегодно от учредяването във ФОРМАТ 30/30, в пет групови изложби, включително и в Истанбул по проект на галерия „Астри“ и „Nylon Gallery” и три самостоятелни изложби от 2009 до 2025 - "Градини" (2009), "Бряг" (2016), "Улици" (2022).

Награди:

2024г.  Първа награда в Национална изложба „Пролетен салон“ 2024г. ;

2022г.  Награда на СБХ в Национална изложба за изобразително изкуство Сливен 2022;

2012г.  Голямата награда за живопис в Нац.  конкурс за живопис на „Алианц България”;

2004г.  Нац. конкурс за млади художници и куратори на МФ “Св. Св. Кирил и Методий”- ІІІ награда;

1996г.  Първа награда в конкурс „Автопортрет“ в НУИИ „Илия Петров“ ;                 

1995г.  Конкурс за етюд на Владо Бунарджиев – I награда.

Интервю за "Портал КУЛТУРА" на Мариана Първанова с Живка Маринова >>>

ВЕЧНИЯТ ГРАД

Рим. Триумф на грандиозни, величествени здания, умопомрачителна по своето великолепие и мащабност архитектура, съвкупност от разнообразни стилове. Богата многовековна история. Руини. Древност. Империя и република. Култура.

Топли, гостоприемни хора. Уютна атмосфера…

Едва ли има човек, посетил столицата на Италия, който да не е онемял при „челния сблъсък“ с паметника на Виктор Емануил Втори или Ватикана. Който да не е почувствал с цялото си същество нечовешките усилия, вложени за изграждането на всеизвестния впечатляващ амфитеатър – Колизеума. Огромни каменни блокове, пренасяни във време, което не е познавало технологични улеснения, и гениите, в чиито глави се появяват идеите за индустриализацията, още не са били родени. Невъзможно е да не изпиташ възхищение. Да не се преклониш пред създаденото с неимоверни усилия и с цената на много човешки животи… За да представлява Рим това, което е днес!

Стичащите се тълпи от туристи по хълма Палатин. Многолюдните, изпъстрени с представители на всевъзможни националности, площади.

Замъкът Сант Анджело. Гледките от катедралата Свети Петър. Сикстинската капела. Мостовете над живописната Тибър. Наситено зелените пинии, извисяващи се в небесата.

Чувството е особена смесица от възторг и преклонение.

Вдъхновяващи гледки!

През очите на художника.

Готова картина - на всяка крачка, зад всеки ъгъл.

Няма как да останеш равнодушен. Няма как да не ти се прииска да пресъздадеш видяното, да излееш емоцията върху платното. И не е като в учебниците по история на изкуството, нито като в безбройните изгледани кадри, филми, фотографии. Усещането при живото съприкосновение със средата и атмосферата е толкова завладяващо, че незабавно започваш да вникваш в смисъла на думата вдъхновение. Защото в професионалните среди битува теорията, че такова нещо няма, а съществува само ясното разбиране и владеене на похватите за реализиране на творческия проект.

…

Моята изложба, моят проект просто се изля върху платната. Така, след дълго отлагане и по-точно - отлежаване на идеята, тя се реализира на един дъх. Може би заради дългия период между момента на инспирацията и създаването на картините, може би заради силния порив и желание да се случат най-сетне, но ме връхлетя такъв нескончаем прилив на енергия за работа, че нямах търпение да започна следващото платно. И дори след завършването на последната картина от цикъла „Вечният град“, и дори след установяването на готовия резултат – подредената изложба, сякаш не можех да се спра…

Изглежда наистина имам особено силно привличане към архитектурните обекти. Като художник. Непрекъснато се улавям как наблюдавам околната действителност, представяйки си живописни произведения. Всъщност си дадох сметка за това наскоро. След един неформален разговор с моят преподавател от Академията и изключително скъп и ценен за мен човек и творец – проф. Десислава Минчева. Та тя спомена нещо от рода на това, че аз съм градски пейзажист - по повод предстоящата ми изложба „Вечният град“… И Вихра Пешева – галерист, меценат и отдаден на мисията си радетел за съществуването на съвременното /имам предвид създаденото в днешно време/ изкуство, също писа за моето особено влечение към града, като тема, сюжет и вълнение въобще… Не бях се замисляла за това. До… скоро.

Може би са прави. Например вчера, чакайки на светофара в едно от обичайните софийски задръствания, отново бях развълнувана от един, наглед най-обикновен и даже безличен, ансамбъл от няколко долепени средно високи кооперации от средата на миналия век. Обаче какъв шедьовър! Късен следобед, слънцето е ниско, в небето се преливат, едва доловими, бледо-розови нюанси. И светло сиви. Сградите са в контражур. В подножието на „картината“ – коритото на Владайската река. Моментално изкушена от гледката, спускам стъклото на автомобила и заснемам с телефона. Просто неустоимо!...

Нещо подобно се случи с мен в Рим.

…

Доста пъти ми се наложи в последните дни, седмици да говоря за картините си. Доста пъти ми отправиха въпроси относно избора на цветовите хармонии. Имаше предположения за някаква вътрешна промяна, настъпила в мен, която провокира засилването на цветността и контраста в някои от представените в изложбата картини.

Естествено творецът винаги е подвластен на емоциите си. Може би малко повече от останалите хора. И, за щастие, има точно този дар да излива всичко почувствано, преживяно в произведенията си… Но не може да се опростяват дотолкова тълкуванията и боравенето с изразните средства на живописта да се асоциира с някакви неконтролируеми изблици. Както не може да се говори за чисто рационализиране и механично следване на предначертан план при създаването на конкретна творба. И дори формалният избор на цветова хармония не винаги е подчинен на разумно контролирани решения. Дори при най-умелите художници, при най-големите майстори спонтанността по време на творческия акт е не само допустима, а даже, според мен, задължителна. В този ред на мисли - самата идея, или както в моя случай – самия сюжет на произведението, конкретната гледка, „сама избира“ в каква тоналност да се превъплъти. И, за да не звучи толкова налудничаво, и за да бъде възприето от по-широка аудитория, ще поясня, че решенията взима художникът, но естествено повлиян от видяното и изпитаното от него чувство. Това не се дължи непременно на някаква психологическа или стилистична промяна, а на творчески избори на използваните похвати. Владеенето на които предоставя свобода и позволява достигане на желаното въздействие.

Февруари 2025г.

Живка МАРИНОВА